Непознато сърце

анинската хижа. Леглото. Спомням си и деня, когато избягахме с Николай… Море, вятър, водорасли, лодки в залива… Ризата на Николай плющеше на вятъра. С Николай живеем добре – но това си е лично моя работа. И това, че бяхме заедно с теб три дни, си е лично моя работа. Разбираш ли!

МИШО.

Да започнем отначало.

ЛЮБОМИРА.

Как така “отначало”!

МИШО.

Там, аз си мислех, че онова, което се е случило между нас, е завинаги.

ЛЮБОМИРА.

Кое „завинаги”. Това, че сме спали заедно, това, че ти беше първият мъж в живота ми, това, че аз бях първата  жена в твоя живота, това ли е „завинаги”? Не знаех, че това е “завинаги”, мислех си, че “завинаги” е човек да подрежда света около себе си така, че да бъде спокоен и доволен. Знаеш ли, сигурно е гадно това, което ти говоря, но винаги има първо и никога последно.

МИШО.

/към Любомира/ Искаш ли да отидем някъде? Да се махнем? В друг град, в друга държава... Вече може...

ЛЮБА. 

В четвъртък изписват мама от болницата, в понеделник трябва да пътувам за Рудозем, в сряда ще снимам археологическите разкопки край Кърджали... Аз обичам фотографията. Всичко е секунда, но трябва да я уцелиш... Трябва да пазиш това, което умееш да правиш. То си е твое. Боже мой, какво говоря. Аз не знам какво говоря. Аз се шегувам. Сега ще ми мине… Нищо ми няма… Ето, всичко е наред. Виждаш ли?

МИШО.

Кое е наред? Нямаше ме три години. Върнах се. Тук всичко е разместено. Опитвам се да разбера какво се случва.

ЛЮБОМИРА.

Защо те пуснаха по-рано.

МИШО.

Двама се приготвиха да бягат. Повикаха ме с тях. Аз ги предадох и ме наградиха.

ЛЮБА.

Ето, виждаш ли как се случват нещата.

МИШО.

Да, понякога се случват. Когато нещо много го искаш – то се случва.

ЛЮБА. Не знам. Ти за това ли се стресна, като се блъсна вратата. Чакаш ли ги?

МИШО.

Не знам.

ЛЮБОМИРА.

Ще дойдат ли?

МИШО.

За всяко предателство се плаща.

ЛЮБОМИРА.

Не те разбирам. Николай казва, че тези не прощават. До всеки могат да стигнат.

МИШО.

Защо дойде?

ЛЮБОМИРА.

Да ти върна снимката. Аз я имам. Хубава снимка. Ще тръгвам.

МИШО.

Само това ли?

ЛЮБОМИРА.

Дамяна е болна, някаква настинка... и температура... 37.5. Една от друга се разболяваме.

КАЛЧЕВ.

 /вдига пътната си торба от пода/  Е?!

         Любомира излиза от стаята и от къщата. Мишо се втурва след нея.

МИ