За романите на Деметра Дулева

ackground-position: initial; background-size: initial; background-repeat: initial; background-attachment: initial; background-origin: initial; background-clip: initial;">Българският роман е доста срамежлив откъм любовни истории, а добри български романи, които се крепят изцяло върху любовна история, се броят вероятно на пръстите на двете ръце. Преобърнати съзвездия обаче – освен роман за съзряването, е чудесен любовен роман, един висок разговор за влюбването, любовта, обичта, раздялата, спомена, живеенето в спомена. И успехът тук е не в темите, а в езика, чрез който са обговорени. Аз-героинята е по-скоро рана (макар да е лекар неонатолог), отколкото раняващ, по-скоро съзерцание, отколкото действие, болка от откриването на новото, отколкото радост от същото.

В този смисъл и Албатросът и Съзвездията са наративи на носталгията към времето на младостта независимо от фалша му, от лъжата и цинизма му. Йоана Костова продължава да живее именно с 80-те, с първата си, макар изгубена и травматична, любов (изгубена всъщност физически, но не и споменно – тъкмо споменът е сечивото, чрез което се гради фабулата на романа), а не толкова със сегашното. Животът й в Париж, командировката в екзотичния Мадагаскар са по-скоро външен контрапункт, който – чрез контраста, още повече ни потапя в онова минало, което е предопределило днешното й емигрантско битие.

В редицата от нови български емигрантски романи бих поставил и

Странстващият албатрос и Преобърнати съзвездия. И двата, засега, романа на Деметра Дулева са характерни с това, че преместването в пространството е по-скоро случайно, отколкото съзнателен избор на героините, по-скоро съдба, отколкото предварително зададена биография. Пространството се разпада, героят е свободен в преместванията си, но носи като гърбица в тези премествания миналото, затвореното време, свършекът на времето, понеже всяко минало е свършек, край, разпад, но и продължение чрез спомена, надежда – чрез преодоляването му, вяра – чрез завръщането в спомена.

<<<12345>>>