Реквием за Владимир Янев

sp;пулсира диалогизъм между Яворов, Гео Милев и Вапцаров, а историческата линия изведнъж събира Стоян Загорчинов, Антон Дончев и Вера Мутафчиева, самобитността и универсалността при Николай Хайтов и Йордан Радичков. Постигнато е обемно платно на личния избор, който дава възможност за интригуващи погледи към създаденото и неговото разполагане във времето.

    По особен начин е положението с фрагментите. Те се превръщат за Владимир Янев в начин да изкаже рефлексията от всичко натрупано. Ако беше една книга, тя щеше да да бъде основополагаща за търсенията му. Но не е така. Той иска да изкаже всичко, а задъханият ритъм идва от желанието да се започне от детството и се стигне до зрелостта. Проблемът не е само негов. Композиционната рамка при „На границата на безграничното“ започва с цитат от „Книгата“ на Иван Бунин и завършва с нея. Владимир Янев тръгва на пътешествие със „своята“ литература и привлича с него, като предизвикателствата са кое е вече също съкровено прочетено или обратно, останало е в периферията на вниманието. Не мислете, че се потъва в литературни еквилибристики. Вметките са неочаквани. Ето едно от откровенията:

    „След като нашите политибрикчии подкрепиха „хуманните бомбардировки“ над Сърбия, в разговор с Николай Хайтов припомних епизода от пиесата „Дракон“ на Евгений Шварц. Най-сетне драконът е победен. Питат близките му поддръжници защо са му служили. „Ние не сме виновни, отвръщат те – такива бяха тогава времената!“ Следва репликата: „ Добре,  са били. Ами вие защо бяхте отличници?!“

–      Аман от отличници! – тъжно резюмира писателят.

    В „Между 12 и 12“  мотивът за безпределността се разгръща още повече. Той дава жанрова характеристика „фрагментарни разказвания“, но всъщност постепенно се очертават   сюжетните линии. И пътуването започва. Преминава се през исторически периоди, географски ширини и дължини, миксират се литературни направления, но въпреки многопосочието остава усещането за  подреден свят, в който отминали събития и погледи към настоящето  са в съзвучие. Това е вече талантът на четящия и интерпретиращ литературовед да впише детайла в мащаба на постоянно изменящата се панорама. Тук се появява и характерното за Владимир Янев съпреживяване. Всъщност без него писането му би загубило толкова физиономичния си изказ:

<<<123456>>>