Моят астрален близнак Николай Заяков

Матей Шопкин пита световния шампион по висок скок Валери Брумел как да прескочи завистта и злобата…

Христо Банковски въвлича аудиторията в опиянението на своя поетичен делириум и очите му светят като пред пропаст.

Петко Братинов взема двата карамфила, хвърлени на паважа, и заклеймява еснафското ни високомерие: „Стига предразсъдъци за щастие — вземат се и паднали цветя!“

Кирил Гончев ни потапя в елегичните пространства на възмъжаването и помъдряването. „Хикс българинът се прощава с детството…“

Лъчезар Еленков опоетизира елинистичните видения на ранния български постмодернизъм: „Амфора като метафора. От сините смокини като слънца изгряват белите гъркини…“

Идва ред на дръзкия и привидно надменен Николай Кънчев, който ни провокира с опасното си свободомислие.

После лирично-песенният, но причудливо насмешлив мъдрец Воймир Асенов събужда сетивата ни за някакви подвластни само нему усещания. „Ах, това чувство овално на лешник!“

След него деликатният и нежен проповедник на добротата Йордан Янков ни внушава, че поезията е необходимо извинение за непростимите вини на човешкия род.

И ето го следващият… „Кой е тоя? Кой е тоя?“ — прошумолява между правостоящите, сред които съм и аз. Споглеждаме се, свиваме рамене. Някаква дама от седалките ни смъмря шепнешком: „Тихо! Това е Николай Заяков!“ Красиво, смълчано в себе си момче, което още с появата си ни внушава, че той не е просто един от предишните, а е Той, единствено Той, самият и самодостатъчният Николай Заяков. Виждах го за първи път и щях да го чуя за първи път. Поведе аудиторията на разходка с момичето, което обича, и аудиторията тръгна след него. Аз също тръгнах. Виждах всичко, което чувах. „Една пейка пред нас коленичи и ние седнахме на нея…“ И аз видях пейката. „После идва късото съединение…“ И аз видях целувката!

Тръгнах си объркан, замаян и кой знае защо радостен. Една нова врата се беше разтворила в душата ми. Бях разпознал поета. Бях разпознал поезията. Месеци по-късно си купих сборника със студентско творчество „Искри“ и бързо-бързо намерих името на Николай Заяков. Стихотворението беше кратко, но красиво като сърце, което тупти и свети зад мантията на прозрачна материя.

Само тихо е,

тихо е,

тихо е

и изтрита е лунната нула.

Ти се влюби във моите стихове,

преди още да си ги чула.

Може би тогава разбрах тайната на неговия талант. С една дума — или го имаш, или го нямаш.

* * *

По-късно, когато тримата поети от бъдещото пловдивско поетично трио — Николай, аз и Иван Вълев се събрахме заедно във вестник „Комсомолска искра“, когато една след друга в Издателство „Христо Г. Данов“ излязоха първите ни книги, когато започнаха да ни канят на срещи по гимназии, читалища и заводски трудови колективи, ние се радвахме не само на вниманието към нас, но и на самите себе си. Беше ни хубаво заедно