Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

Ще започна оттук – от връщането към разказа в класическия му вариант. От бунта срещу „историята“, както в последните трийсетина години българският писател взе да нарича късата си проза „истории“.

Историята обговаря нещо, вместо да го разказва. Историята се свързва с модерното, доколкото модерното е с претенцията за квази разказ. Историята отказва да разказва. Тя може да е над-разказ, пре-разказ, разсъждение върху разказ, но не и само разказ.

Разказът, в класическия му вариант, е тъкмо обратното – разказана история, без претенции да обговаря самото разказване. Разказът говори без да разсъждава. Разсъждават, в най-добрия случай, героят/ите му. Историята разсъждава дори без герои, като потиска разказването, дори като го отстранява (в крайния си вариант).

На единия полюс е такъв писател на „истории“ като Георги Господинов. Впрочем, както съм му споделял в лична кореспонденция, ценя повече неговите къси истории от „дългите“ му романи, които са колаж от обговарящи истории.

На другия полюс е Красимир Димовски с последните си две издадени книги (които поради дългото му мълчание, а и преобръщането, пренаписването, оживяването на „стари неща“ могат да се четат като дебютни).

Ако Господинов обговаря, Димовски разказва. Ако Господинов внушава формули на абстрактното, Димовски пренася в текст формули на очевидното. Ако Господинов разчита на разпадащ се сюжет, сюжет без фабула, Димовски вплита сюжета във фабула.

„Историята“ на Господинов не може да прерасне в повест или новела, може директно да се трансплантира в роман, както и става. Разказът на Димовски може, понеже класическата му форма включва не само сюжет, но и фабула. Ще уточня, че това не е оценка в полза на едната форма за сметка на другата, а по-скоро опит за разграничение на типа прозаично.

Ако за Господинов въпросът „Какво ще стане накрая?“ не е важен, за Димовски той е не по-малко важен от началото на разказа – точката, от която разказването тръгва и в която по естествен път трябва да приключи. При него ако се появи пушка, тя гръмва и в началото и в края на разказа („Смъртта на Исус Мухамад“) ако се появи бик, напада жени и в началото, и в края на разказването („Ловецът на русалки“).

И така двата сборника – Момичето, което предсказваше миналото и Ловецът на русалки, искат да се четат като класически, а не като модерни; те идват, за да реабилитират забравеното, потиснато и дори отричано изкуство на разказа срещу изкуството на историята, изкусния разказ срещу изкусната история. Те идват с претенцията да бъдат чисти разкази, а не миксирани истории.

Сега ще трябва да кажа и защо мисля така.

Първо, историята може да бъде написана без да се следва класическото основание за време и място. Тя може да прескача през различни времеви отрязъци, да накъсва самото време, да