Антон Баев

Критика

За романите на Деметра Дулева

5.00(2 гласа)

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.97(2225 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4675 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(839 гласа)

Виж още

Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

5.00   (3 гласа)

Ще започна оттук – от връщането към разказа в класическия му вариант. От бунта срещу „историята“, както в последните трийсетина години българският писател взе да нарича късата си проза „истории“.

Историята обговаря нещо, вместо да го разказва. Историята се свързва с модерното, доколкото модерното е с претенцията за квази разказ. Историята отказва да разказва. Тя може да е над-разказ, пре-разказ, разсъждение върху разказ, но не и само разказ.

Разказът, в класическия му вариант, е тъкмо обратното – разказана история, без претенции да обговаря самото разказване. Разказът говори без да разсъждава. Разсъждават, в най-добрия случай, героят/ите му. Историята разсъждава дори без герои, като потиска разказването, дори като го отстранява (в крайния си вариант).

На единия полюс е такъв писател на „истории“ като Георги Господинов. Впрочем, както съм му споделял в лична кореспонденция, ценя повече неговите къси истории от „дългите“ му романи, които са колаж от обговарящи истории.

На другия полюс е Красимир Димовски с последните си две издадени книги (които поради дългото му мълчание, а и преобръщането, пренаписването, оживяването на „стари неща“ могат да се четат като дебютни).

Ако Господинов обговаря, Димовски разказва. Ако Господинов внушава формули на абстрактното, Димовски пренася в текст формули на очевидното. Ако Господинов разчита на разпадащ се сюжет, сюжет без фабула, Димовски вплита сюжета във фабула.

„Историята“ на Господинов не може да прерасне в повест или новела, може директно да се трансплантира в роман, както и става. Разказът на Димовски може, понеже класическата му форма включва не само сюжет, но и фабула. Ще уточня, че това не е оценка в полза на едната форма за сметка на другата, а по-скоро опит за разграничение на типа прозаично.

Ако за Господинов въпросът „Какво ще стане накрая?“ не е важен, за Димовски той е не по-малко важен от началото на разказа – точката, от която разказването тръгва и в която по естествен път трябва да приключи. При него ако се появи пушка, тя гръмва и в началото и в края на разказа („Смъртта на Исус Мухамад“) ако се появи бик, напада жени и в началото, и в края на разказването („Ловецът на русалки“).

И така двата сборника – Момичето, което предсказваше миналото и Ловецът на русалки, искат да се четат като класически, а не като модерни; те идват, за да реабилитират забравеното, потиснато и дори отричано изкуство на разказа срещу изкуството на историята, изкусния разказ срещу изкусната история. Те идват с претенцията да бъдат чисти разкази, а не миксирани истории.

Сега ще трябва да кажа и защо мисля така.

Първо, историята може да бъде написана без да се следва класическото основание за време и място. Тя може да прескача през различни времеви отрязъци, да накъсва самото време, да

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022