Антон Баев

Критика

За романите на Деметра Дулева

5.00(2 гласа)

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.97(2225 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4675 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(839 гласа)

Виж още

Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

5.00   (3 гласа)
ък) човешки живот. Ако от мита произлиза историята и нейното обясняване, от легендата тръгва разказа, самото разказване.

Затова и когато споменава войните като далечни, но втъкани в линията на времето, събития, разказвачът Димовски не назовава кои точно войни напомня; войната функционира като архетип, а не като история на войната точно по начина, по който тя оживява във военната легендарна проза на Йовков.

Тук ще вметна, че прозата на Димовски за мен е по-близка именно до Йовков, отколкото до пришиваните му Хайтов (поради родното и за двама им Яврово) или  Радичков (поради фантастичното, приказното и селското). Паралелите с латиноамериканските магически реалисти или абсурдиста Платонов ми се струват твърде фриволни и по-скоро афишират критическа начетеност вместо прочит, но имат своето основание, ако приемем, че сравнението е единственият начин за обяснение на уникалното. Впрочем наивното съзнание от зората на човечеството изобретява скалната рисунка тъкмо като опит за сравнение на необяснимото поради липса на рационално знание. Това са първите метафори. Казвам го, защото метафората и сравнението са най-често използваните фигури в прозата на Красимир Димовски. Тя по един естествен начин се опира на рисунката, на цветната графика и това със сигурност я отличава от опитите за уподобяване на този разказвачески стил с твърде различни, макар и най-общо казано, приказни модели.

И така стигаме до онова без което модерната история може, но класическият разказ – не, героят, героите.

В новелите на Димовски героят е разцепен на две – на „аз“ герой и на разказвач, който ту съвпада, ту се разделя/отграничава от „аз“-овия. Героят ту наблюдава другите („Бащата на света“), ту разказва наблюденията-видения, ту наблюденията са „очевидни“, ту се превръщат във фантазии. Героят е ту активен, ту пасивен, ту действа, ту разсъждава, ту е тук (при другите, но силно отграничен от тях), ту отвъд (при представата си за другите и за света), ту приема/неприема видяното, ту иска да го промени, ту е жив, ту е мъртъв, ту е истински, ту е легенда.

Ето как е разцепен пък друг „обективен“, условно казано, герой в новелата „Смъртта на Исус Мохамад“: „Мара Мъжът беше разполовен човек, едната му половина беше бунтовническа, другата – боязлива... Като се напиеше, бунтовната му половина се разгаряше, ставаше много мъжествен, та му излезе тоя прякор Мъжът, изтрезнееше ли обаче, ставаше треперлив и жена му Мара използваше туй му състояние да го пердаши. Оттам пък го кръстиха Мара. Затова си ходеше с двете имена.“ (Тук ще вметна, че в разказите и новелите на Димовски цялостни са само жените герои, вероятно защото са повече персонажи, отколкото същински герои – поне до „Ловецът на русалки“.)

В тази разцепеност героят-мъж осъществява минаването си през линейното време на собствения си живот, но и през легендарното врем

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022