Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

Разказът обаче се нуждае от единно време и съвсем определено място, в което да започне и да свърши.

Димовски и в двете си книги избира едно магическо място – неназовано селце (името му се появява едва в последната новела „Ловецът на русалки“), заключено между малките планини, наречени Могила и Могилчица. Архетипното в уж на пръв прочит „обикновените“ разкази е фундирано в самата им основа – мястото на действие. То отвежда към ритуалните гробници – могилите, местата, където почиват „знатни“ герои. В мястото между Могила и Могилчица на Димовски обаче живеят незнайни – преди да бъдат съживени и описани – чудаци антигерои, с очуднен поглед и за себе си, и за себеподобните си, и за света, който е отвъд тяхното място. Познанието им не е за света и местата в света, а за света вътре в човека; тази йовковска оптична точка е фокусът, през който и разказвач, и герои живеят, говорят, умират.

Разказвачите в българската литература често са делени на географски принцип, но разказвач, който да разгръща повествованията си сред „малкото човечество“, сгушило се в едно селце само, между две също малки планини, като че ли нямахме. До Димовски.

И сега по въпроса за времето.

Разказите и новелите (тук ще отбележа, че Димовски задължително определя в подзаглавията и на двете си книги жанровия си избор съответно като „13 невръстни разказа“ и „3 новели за любовта и яростта“, сякаш допълнително да се разграничи от „историята“ в нейния квази разказ вариант) не назовават историческия отрязък от време, още по-малко го делят на дни, часове, минути и дори секунди (нещо, което е почти задължително при Господинов). Времето като историческа категория се появява едва в последната новела „Ловецът на русалки“, но за това по-нататък. Не разпадът на времето, а неговата цялост, неподвижност и непроменимост е структуроопределящо за действието в разказите и новелите на Димовски. Времето като линейно преминаване през живота, а не времето като взривяване на съществуването. Затова и началото на това „легендарно“ време у Димовски започва с детето, децата между Могила и Могилчица, и свършва с дедото и бабата, с оживяващите мъртъвци, но и с мъртвите, ала все още бродещи из магическото място сенки от миналото.

Този усет за времето като непрекъсната и непрекъсваема линия, за времето като единство на минало, днешно и бъдещо, е другият, струва ми се, важен белег на класическия разказ, на изкуството на разказването, което, разбира се, тръгва от легендата, приказката, житието, а не от мита, който ги предхожда. Ако митът е надчовешки – небесно-божествен, то легендата е човешки земна. Ако митът е извън времето като линейна конструкция, легендата е в самото протичане на времето в рамките на един (често крат