Антон Баев

Критика

За романите на Деметра Дулева

5.00(2 гласа)

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.97(2225 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4675 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(839 гласа)

Виж още

Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

5.00   (3 гласа)
минава през далечни и дори отричащи се географии, географии, чиято допирна точка е само във въображението на автора.

Разказът обаче се нуждае от единно време и съвсем определено място, в което да започне и да свърши.

Димовски и в двете си книги избира едно магическо място – неназовано селце (името му се появява едва в последната новела „Ловецът на русалки“), заключено между малките планини, наречени Могила и Могилчица. Архетипното в уж на пръв прочит „обикновените“ разкази е фундирано в самата им основа – мястото на действие. То отвежда към ритуалните гробници – могилите, местата, където почиват „знатни“ герои. В мястото между Могила и Могилчица на Димовски обаче живеят незнайни – преди да бъдат съживени и описани – чудаци антигерои, с очуднен поглед и за себе си, и за себеподобните си, и за света, който е отвъд тяхното място. Познанието им не е за света и местата в света, а за света вътре в човека; тази йовковска оптична точка е фокусът, през който и разказвач, и герои живеят, говорят, умират.

Разказвачите в българската литература често са делени на географски принцип, но разказвач, който да разгръща повествованията си сред „малкото човечество“, сгушило се в едно селце само, между две също малки планини, като че ли нямахме. До Димовски.

И сега по въпроса за времето.

Разказите и новелите (тук ще отбележа, че Димовски задължително определя в подзаглавията и на двете си книги жанровия си избор съответно като „13 невръстни разказа“ и „3 новели за любовта и яростта“, сякаш допълнително да се разграничи от „историята“ в нейния квази разказ вариант) не назовават историческия отрязък от време, още по-малко го делят на дни, часове, минути и дори секунди (нещо, което е почти задължително при Господинов). Времето като историческа категория се появява едва в последната новела „Ловецът на русалки“, но за това по-нататък. Не разпадът на времето, а неговата цялост, неподвижност и непроменимост е структуроопределящо за действието в разказите и новелите на Димовски. Времето като линейно преминаване през живота, а не времето като взривяване на съществуването. Затова и началото на това „легендарно“ време у Димовски започва с детето, децата между Могила и Могилчица, и свършва с дедото и бабата, с оживяващите мъртъвци, но и с мъртвите, ала все още бродещи из магическото място сенки от миналото.

Този усет за времето като непрекъсната и непрекъсваема линия, за времето като единство на минало, днешно и бъдещо, е другият, струва ми се, важен белег на класическия разказ, на изкуството на разказването, което, разбира се, тръгва от легендата, приказката, житието, а не от мита, който ги предхожда. Ако митът е надчовешки – небесно-божествен, то легендата е човешки земна. Ако митът е извън времето като линейна конструкция, легендата е в самото протичане на времето в рамките на един (често крат

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022