Помагало за журналистически факултети - II

ства при разговора с Георги Господинов. Базата е студията му: „Невидимата антология. Литературата в последните български банкноти“, намерила място в книгата „В пукнатините на канона“. Темата е интригуваща и следва резюме на вече написаното. Всичко опира до описателността, наблюдението за отделните избори на художника, въпроси за неяснотата на едно или друго решение и това под шапката на представителната визитка за отделните лица, изобразени на банкнотите. Появяват се детайли понятно неизвестни за широката аудитория, ефектни, но предсказуеми коментари за средната възраст на представителните лица на банкнотите. Не се пропуска всеизвестната ранна смъртност на таланта в България и за нея са се произнесли мнозина. Другият поглед е, за културния код

14

на паричните знаци, но причината за неговия избор не е изяснена. Разбира се, винаги може да се направи една стройна концепция защо точно представителната селекция е такава, а не друга, ала тя се губи. Констатацията, че революционно-идеологическият канон отстъпва пред духовността, не е убедителна, тъй като отново няма отговор на непоставения въпрос, а кое от бурното борбено минало има основания да бъде съхранено. Това са вариации от наблюдения с безброй репризи и отказана отправна система. Недоизреченото в разговора се открива в студията. Има проявена лична воля, която е наставлявала кое и какво да намери своето място. За нея е много меко споменато и непреклонността ѝ е приета като естествено подразбираща се. По този начин разговорът носи своята ефектност, но това е неангажираща интерпретация на тема.

Същевременно в атмосферата на диска се появяват и Другите. Те по свой начин се свързват с българската култура и история. Отново е съхранена атмосферата на автентичност и се появяват едни много различни гледни точки за рекапитулациите, когато дълги житейски посоки са изминати. Целият разговор с Иржи Менцел носи духа на превъзмогването на сериозността, самоиронизирането и талантът лаконично да се каже достатъчно, като само се загатват подводните течения на несъгласието и на отстояваната собствена творческа позиция. Комплексът да се напомня постоянно за миналото – наградата „Оскар“ за филма „Строго охранявани влакове“, няма място. Това са едни бързи „прескачания“ между сътвореното преди и настоящето. Естествено, в името на доближаването до слушателя се преминава през биографичния разказ, но той е пародиран, като отново се изричат важни

15

обстоятелства. Този мотив за житейското начало е добре познат с „Автобиография“ от Бранислав Нушич, с разгръщащия се формат на „Преди да се родя“ от Ивайло Петров. Привидната лекота, с която Иржи Менцел разкрива пътя си към киното, всъщност е повествованието как търсещият мястото си талант го намира. И след като е извъртяна лентата на едно завидно дълго творческо присъствие отново идва обратът – любимите неща вече са отхвърлени и за пореден път очакването за сериозен отговор не се постига. Отдаването на четенето вече не е постоянно занимание, доку