Помагало за журналистически факултети - II

Без да е декларативен, проф. Андрей Пантев атакува точно илюзиите за промяна – за 5–6 хиляди години човешката природа според него не е мръднала в позитивна насока. Той винаги остава различният историк – съчетава академизъм и

12

есеистика – не влиза в акции да обяснява колко велико е българското и как винаги другите са виновни, не може процесите да бъдат определени само като добри или само като лоши. И дава обезсърчителни аргументи, но в историята високото и компромисът често вървят заедно и преминаващото не може да се определи едностранчиво като много добро и отблъскащо лошо. Противодействието винаги може да се свърже с предисторията си. Този тип нагласа не би се открил само в книгописа за сътвореното, а и за това какви хора е привлякъл един учен. При толкова единаци идеята за съмишлениците на местна почва е екстравагантна, но и има своите малки общности от бели врани. Съвременният национализъм – тук той много ясно извежда постановката си – е антипод на глобализба. Андрей Пантев е категоричен, че съвременните националисти не блестят с интелектуалността си, а често тези, които ги оценяват, нямат достатъчно знания, за да откроят пробойните. Една мисъл прави разговора дълбок, но изисква позицията на действително знаещия човек – няма оценка без сравнение. Само че за да се стигне до нея със себеизтъкване или подражание не може да се получи нищо убедително. Внесените отвън модели не работят – те нямат естествената си почва. Така се стига и до съвременната възхвала на глупостта, когато необразовани нахалници повтарят очакваното да се чуе от тях за европейските ценности – само че може да се говори за вечни ценности, а не за регионални йерархии, предназначени за поклонение. В този процес на напрекъсната подмяна проф. Пантев обръща поглед към тенденция, започнала още след Освобождението, без да бъде български патент – борците за справедливост, които впоследствие стават диктатори; равноапостоли в борбата, но

13

след извоюваната победа едните са добре разположени по върховете, а другите тънат в сянката на немотията. На тази плоскост историкът винаги може да се позове на много факти, а самите хора променят представата за значимото. Вярно е, че в България митовета са на земетръна зона и често ги демонтират винаги намиращите се актуални специалисти, но професор Пантев подчертава нещо ярко, прехвърляйки мост към книгите на Симеон Радев – митологията съхранява значимото и хората обичат да се връщат към митовете. Масовата заблуда в България през различните периоди е, че митът е равнопоставен на лъжата. Знак за равенство между него и лъжата не може да се постави с лека ръка. По този начин разговорът преминава от историята отново към лъжата и истината в науката и живота. И над всичко остава въпросът: Защо? За себе си проф. Пантев заявява, че той го е провокирал да избере историята за свое поприще.

Точно този въпрос отсъ