Облаче при караконджулите

ЦВЕТАН: За една бройка да те направя марсианец, ама на, измъкна се, с един пул се измъкна!

КОСТА: Това му е майсторлъка, да се измъкнеш по терлици. Така просто си ме бил, а иначе щях да летя в космоса.

ЦВЕТАН: И ти си ми една народна песен! (връща пуловете в кутията) Да почваме ли тапата или е вече късно?

КОСТА: Не е късно. Црънка още не е почнала да мете, значи има време. Црънке, ще ни гониш ли вече с метлата?

ЦРЪНКА: Как ще ви гоня с метлата, таквизи юнаци левенти! Хайде, доиграйте я тая тапа, ама последно!

ЦВЕТАН: Как ще ни е за последно? Ето, утре ставаме, косим тревата, храним овцете и сядаме. Докато не го бия три пъти подред, не ставаме!

КОСТА: Кога си ме бил три пъти подред за последно, смееш ли да кажеш? То може и да смееш да кажеш, ама дали помниш?

ЦВЕТАН: Е, че чак толкоз не съм изкукал де, ей го кога беше, като се срещнахме на фронта. Въшки, глад, не се спи, та цяла нощ тракахме табла с теб, ама на сутринта те бих с един марс, като тоя, дето ми го отмъкна под носа преди малко.

КОСТА: Помниш, значи, нищо че си по-стар от мен с цяла година, че и отгоре.

ЦВЕТАН: Помня. Помня, че тогава дойде твоят командир и рече, че и птици да сме били, нямало да се измъкнем живи, както Никифор при Върбица, пък на, ние двамата с тебе се измъкнахме в мъглата. Точно толкоз се задържа, колкото да се измъкнем, все едно че за нас се беше спуснала тая мъгла.

ЦРЪНКА: Че то така и си е било.

КОСТА: Че ти тогава май не си била родена ма, Црънке! Откъде ще знаеш как е било, какво като си баба?

ЦРЪНКА: Знам аз. Ти знаеш ли защо Облаче се казва Облаче, а не Трикъщурково, да речем, или Светулково?

КОСТА: Така решили, така го кръстили. Пък и е по-голямо от Трикъщурково, то ще да е хептен махала.

ЦВЕТАН: Светулково по става. Хеле пък сега, като нямаме ток, тамън Светулково си е.

ЦРЪНКА: Да сте се замисляли защо параклисът на нашето село е долу до пътя, а не до гробището над селото, като във всички други села? Къде ще мислите за такива работи, не са това мъжки мисли. Той и параклиса жени са го строили, и на жена е посветен. Едно време баба ми ми разправяше, мъжете пак били на гурбет ли, със стадата ли, ама ги нямало, само жени и деца били останали. Децата си играели горе до Върхарите, оттам се вижда пътя почти до големия път. Задала се орда някаква, кеседжии, ама какви – не се знаело. Децата пратили най-бързия си другар долу, да каже на жените да бягат. Не щеш ли, една от булчиците по това време раждала, и се примолила на Богородица, рекла „Божа Майко, тебе твоят Син те е възнесъл в облак на небето, ако ти тоз облак вече не трябва, покрий ни с него да не ни видят, да не ни чуят!” Едва успяла да се прекръсти и паднал облак и скрил селото, кеседжиите редом минали и не го видели. Като си отишли душманите, жените и децата измесили глина, опекли тухли на слънце и построили па